Култови рурски отбори (1) - Забравеният гранд

Бог да пази Рот-Вайс Есен

За Рот-Вайс Есен ножът е опрял до кокала. След финансовото сгромолясване през лятото, когато клубът беше изваден от четвърторазредната Регионална лига Запад поради тежката си задлъжнялост, днес червено-белите от рурския метрополис Есен играят в оберлигата на провинция Северен Рейн-Вестфалия.



Какъв монументален градеж! Една трибуна като луксозен лайнер. По палубата се разхождат работниците от фабриката с шапки на глава и пури в уста. През овалния тунал се достига в лоното футболното леговище на гиганта, а там има всичко, каквото футболното сърце може да си представи: ресторант, деловодство, модерна стая за отдих, сауна, три помещения за млади таланти и собствен физкултурен салон за зимата. Това е Рот-Вайс Есен през 50-те години - едно докосване до великия и широкия футболен свят. През 1956 г. там се открива първото стадионно осветление в страната. Хората в Есен са убедени, че тази светлина никога няма да угасне. Тя е символ на една незабравима епоха: тази на германското икономическо чудо. Чудото от Берн, чийто велик герой, есенецът Хелмут Ран, "Шефа", се издига на небесна висота след триумфа на своята вечна любов Рот-Вайс Есен през 1955 г.

Посетителят може веднага да забележи колко грандиозни са били отминалите години по избледнелите фотографии в клубното управление: една от тях показва бундесселекционерът Зеп Хербергер в разговор с Георг Мелхес, водещата фигура в Есен през двайстото столетие, чието име днес носи някогашният "Щадион ан дер Хафенщрасе" (от германски: "Стедионът на пристанищната улица"). Пред двамата се виждат две дебели парчета от торта, поставени в чинии. Друго на масата пред тях няма. Германия отново на европейската карта. А областта Рур представлява концентрираният германски дух на своето време - особено, когато говорим за футбол. Победите се изработват, както се добиват въглища в мините - не с петички, фалцове и зрелищни комбинации, а с тежка и всеотдайна работа. Този принцип има основополагащо значение в града и е гордостта на естните запалянковци. Пред административната сграда на клуба, в мраморна плоча е издълбан надписът: "РВЕ беше значим, РВЕ е значим, РВЕ ще бъде значим!"


Шампионският отбор на РВЕ от сезон 1954/55, първи представител на Западна Германия в турнира за КЕШ

В отбора има само временни работници

Настоящето хвърля сянка на съмнение дали надписът до стадиона ще преодолее изпитанията на времето. Клубът гниеше две години в регионалната лига, като за този период той дори не успя да се приближи до челото на класирането, макар че разполагаше с годишен бюджет от почти шест милиона евро. Който погледне трансферните списъци на отбора, ще получи впечатлението, че ръководството на Рот-Вайс набира футболисти от агенциите за временна заетост – толкова голямо е текучеството на профифутболистите. Най-лошото в случая е, че митът „РВЕ” за вечността и непреклонността на есенския клуб отива по дяволите. Освен всичко това Рот-Вайс е на път успешно да изгуби и своя дом. Защото Георг-Мелхес-Щадион е една руина. От историческата осветителна инсталация днес са останали само три стълба, феновете са натикани в две трибуни и половина, а останалото е просто пустош.

„В момента всичко това е малко тъпо”, въздиша Щефан Мойч. Иронията може би е единствената възможност за справяне с трагичната ситуация. Президентът на РВЕ седи в ресторанта на клуба преди двубоя с един петодивизионен тим за Купата на регион Долен Рейн. Вторник вечер е и Мойч бърза да унищожи шест бири и две кюфтета, понеже след малко ще бъде даден началният сигнал. Във въздуха се носи цигарен дим. Има и бели хлебчета. Някаква дама на съседната маса смеейки се топи своя къривурст в соса си. Директорът на местната банка Шпаркасе почуква по масата в знак на поздрав. Подпийнала двойка пенсионери фиксира с поглед вратата на кръчмата и залитайки се насочва към бара. „Пикантно, нали?”, подхилва се Мойч и човек за момент се пита дали собственикът на печатница и книгоиздателска къща има предвид наденичката, ситуацията във футболния клуб или предизвикателно облечената сервитьорка. Той добавя: „Къде ще видите нещо такова в днешния футбол?”

На Хафенщрасе мазилката постепенно се бели

Никъде другаде в Рур футболът не изглежда толкова архаичен, колкото в Есен. Съперниците от областта, с които РВЕ дълги години се е сражавал на равни начала – Шалке 04, Борусия Дортмунд, че дори и Дуисбург – играят на мултифункционални модерни арени, докато на Хафенщрасе мазилката на стадиона бавно, но сигурно, се лющи. Мойч казва: „В момента човек трябва да използва повече хумор – относно тази руина с нейния гробищен чар.” В някаква степен клубът и неговият президент харесват аутсайдерското си съществувание. От гнева наистина няма смисъл.
Но освен своята аура, един стадион от време на време се нуждае и от известно обновяване и поддръжка. Но Рот-Вайс, придобил ролята на големия губещ на терена в ключовите моменти, пропуска своите големи шансове и по отношение на административното ръководство. Трагедията на Георг-Мелхес-Щадион започва преди Световното първенство през 1974 г., когато град Есен се проваля в кандидатурата си да приема световни футболни финали, за сметка на съседите от Гелзенкирхен и Дортмунд, които построяват чисто нови стадиони. През 1976 г. изпаднал в тежка финансова криза първодивизионен РВЕ продава своето игрище на градската община срещу 7,5 милиона марки. На следващата година тимът изпада от бундеслигата и никога повече не се завръща в нея.


10 минути от 90-те години на бастиона Хафенщрасе - Рот-Вайс Есен се класира на финала за Купата на Германия. Първият мач е паметна победа над съседите от Дуисбург, а вторият - побадата на полуфинала срещу Тенис Борусия Берлин.

„Енте” Липенс седи на трибуната с каубойски ботуши

„Упадъкът на клуба започна, след като отидох в Дортмунд, защото тук ме смятаха за прекалено стар,” шегува се Вили Липенс. Но статистиката сочи, че най-известният футболист на РВЕ след Хелмут Ран има право. Липенс седи със своите каубойски ботуши на главната трибуна и потъва в спомени. Бяха времена, в които феновете на Шалке чрез своя партизанска акция в средата на 60-те години в нощта преди дербито идват на Георг-Мелхес-Щадион и боядисват всичките му ограждения в синьо и бяло. На сутринта миньорите от есенската мина Емил Емшер пристигат преди началото на мача и пребоядисват своя стадион. Опитът за реванш преди ответната среща е осуетен от полицията – бояджийската група от Есен е заловена пред гелзенкирхенския Глюкауф-Кампфбан. „Есенците понякога са малко глуповати”, смее се Липенс.

По неговото активно време западната трибуна е домът на феновете на РВЕ. През 1994 г. прашасалата зрителска постройка е съборена. Тогавашната кметица на социалдемократите Анете Йегер обещава, че – паралелно със завръщането на клуба във Втора Бундеслига – още по време на нейния мандат ще бъде построена нова трибуна на мястото на старата. През следващата година обаче професионалният лиценз на Рот-Вайс е отнет и проектът потъва в забрава. Йегер отново изважда обещанието си на преден план чак през 1999 г., но никога не спазва обещанието си.


Кадри от миналото и настоящето на великия РВЕ

Едно абсурдно политическо позиране – от почти две десетилетия

Лицето на Хендрик Щюрцникел от онлайн-фензина на РВЕ jawattdenn.de днес още позеленява от яд при неприятния спомен: „Това беше първият път в живота ми, когато публично бях излъган от един политик.” Но западната трибуна е просто началото на едно абсурдно политическо позиране, което се разиграва на пристанищната улица в Есен от почти две десетилетия...

Кратка визитка на клуба

Рот-Вайс Есен е основан на 1 февруари 1907 г. и домакинства на есенския Георг-Мелхес-Щадион (капацитет 15 000 зрители). Най-големи успехи: шампион на Германия 1954/55, носител на Купата на Германия 1953. Известни бивши футболисти на РВЕ: Хелмут Ран, Марио Баслер, Манфред Бургсмюлер, Дийтхелм Фернер, Бярне Голдбек, Аугуст Готшалк, Дирк Хелмих, Матиас Хергет, Фриц Херкенрат, Хорст Хрубеш, Вили Ландграф, Вили "Енте" Липенс, Вернер Лорант, Франк Мил, Месут Йозил, Ото Рехагел, Юрген Рьобер, Юрген Вегман и много други.

Това е нашият дядо!

Шалке 04 и Рот-Вайс Есен са врагове. Обаче феновете и на двата отбора възпяват един и същ старик. В Есен той се казва дядо Лушесковски, а в Шалке - дядо Причиковски. Кои са неговите истински внуци?



Областта Рур - това е бачкане, къривурст и тесни пространства. Пет милиона души живеят върху само 4500 квадратни километра. В градове, които изглежда са се срастнали в един колосален общ мегаполис. Но в неговите предели все пак съществуват някои демаркационни линии: зад оградата на съседа започва вражеската територия. Футболът е религия в рурския казан, а религията води до конфликти.

Съперничеството между Шалке и Дортмунд от дълго време принадлежи към фолклора на бундеслигата. В Гелзенкирхен отношението към пчелите е крайно лошо, защото все пак те са жълто-черни. Но между тези градове лежат 40 километра, достатъчно пространство, за да кривне човек от пътя. Гелзенкирхен и Есен се намират непосредствено един до друг - и футболният фен трябва да е доволен, ако изобщо има ограда между него и съседа, подкрепящ омразния враг.

Настроението покрай магистрала А40 не е било винаги толкова враждебно. Даже напротив. По-рано запалянковците са ходели в събота на Глюкауф-Кампфбан в Шалке, а в неделя - на пристанищната улица в Есен с едно топло и приятелско вътрешно чувство. Но една икона ги разделя: Попадналият в немилост поради своите националсоциалистически възгледи легендарен играч на "Кралскосините" Фриц Сцепан, основал през 30-те години революционния новаторски комбинативен стил на Шалке, през 1955 г. извежда Рот-Вайс като треньор до германската титла.

Обаче през 1971 г. връзката на приятелството е разкъсана, това е годината на скандалите в бундеслигата. Някои срещи са били уговаряни, а футболисти а Шалке са сред извършителите. Докато гелзенкирхенският клуб остава в елитната дивизия, невинните есенци изпадат. Дори и 40 години по-късно есенските фенове смятат, че участието на Рот-Вайс в лига, четири пъти по-нисша от тази на кръвния враг, е една историческа несправедливост.


Известната есенска фенмелодия "Адиоле"

Надраскана боя в Есен

Играчът на Шалке Клаус Фихтел тогава е наказан заради манипулациите. През последните си години той работи като съгледвач на бившия си отбор, също и на стадиона на Хафенщрасе. На вражеска територия. "Това никога не ми е било приятно", казва той. "Когато веднъж напусках стадиона в Есен, покрай колата ми минаха фенове на РВЕ и с ключ надраскаха боята на страничната ми врата." Есен срещу Шалке - за любителите на уличните боеве и погромите това е истинското и единственото рурско дерби. Специалистите по сигурността от Германския футболен съюз всяка година следят жребия за купата на страната с пот на челото - в случай на среща между старите познайници от Есен и Гелзенкирхен се рискува нещо много по-сериозно от одрасканата боя на нечия кола.

В действителност официален двубой след мача за Купата на Германия през 1992 г. (2:0 за Есен) повече не е игран. Взаимната омраза постепенно се укротява и само тлее сред огорчените есенски запалянковци, посещаващи срещите от четвъртодивизионната регионална лига, а във ВИП ложата на Шалке тя се трансформира в студено високомерие. „Променил си се”, щяха да кажат футболните клубове, ако бяха разведена семейна двойка,кояо отново се среща след цяла вечност.

Принципно те са си същите. И както е винаги при подобни семейни драми, двамата все още са свързани от нещо: През всичките тези години на раздяла есенците и шалкарите възпяват един и същи старец в своите клубни химни. Старикът е символна фигура на необуздания футболен ентусиазъм: Със своята побеляла буйна брада и шапка като на принц Хайнрих легендата стои в пек и дъжд край игрището и бие миньорската камбана, когато неговият отбор вкара гол. Любезно се усмихва на своите внуци през десетилетията. Той е техният дядо.

В Есен той се нарича дядо Лушесковски. Той знае РВЕ чак от 1907 г., годината на основаване, или поне така твърди клубният химн, като това го прави първият официално исторически документиран универсален шофьор. Той не се страхува от гнева на жена си, когато на златната си годишнина от сватбата, вместо да я заведе на почивка в планината, той отива на мач на РВЕ. Дори и пред всемогъщия Господ Бог той настоява: „Никога няма да забравим Есен, ние сме феновете на Рот-Вайс Есен!”

В близкия Гелзенкирхен историята е поразително сходна. На новата арена всички отдават почит на един дядо, който тук се казва Причиковски и не просто подлага своята баба на мъчения, но е готов да се изтезава и сам. Естествено, той не е пропускал нито един мач на „Кралскосините” след 1904 г. и непрекъснато скандира своя боен вик: „Ако ще да почернея и да ръждясам, ще ходя пак на Шалке!”

Така песента за дядо Причиковски прозвуча през 2002 г. на берлинския олимпийски стадион, когато Шалке спечели Купата на Германия срещу Леверкузен. В този момент музикантът Ханс фон дер Фрост се намира в гардеробната на бохумската фестивална зала, чакайки да излезе на сцената, като проронва няколко сълзи от радост. Не само, защото отборът на неговото сърце току-що е спечелил трофея – на 500 км от него феновете на Шалке пеят песента, която самият той някога е композирал. Песента за дядото.


Атмосферата на Георг-Мелхес-Щадион в мач от четвъртодивизионната регионална лига

Лудост в репетиционната зала

1969 г. Това е годината, в която песента е записана и днес всяко дете от Гелзенкирхен и Есен я носи в сърцето си. Ханс фон дер Форст я композира по случай 65-годишнината от основаването на "Кралскосините" и я включва в плочата си със заглавие "Винаги на Шалке" - "защото ми хлопа дъската", смее се той. Фон дер Форст винаги е бил един креативен чудак, от 1962 г. той е барабанист в "Джърман Блу Флеймс" - германският еквивалент на "Бийтълсите", и по него време е искал да увековечи дядо Причиковски чрез този своеобразен музикален паметник, за чийто лирически герой той е слушал разкази от своето най-ранно детство. Също като Алойзиус, служителя на мюнхенската гара, който иска да си пие бирата дори на Небето, дядо Причиковски е неразделна част от легендите за Шалке, предавани от уста на уста.

За да реализира своята песнопойка, фон дер Форст отива в звукозаписното стдио на своя приятел, предприемача Ханс Бойкенберг. Той е инвестирал доста пари в музикалната си страст и по тогавашните времена е имал отлично студийно оборудване. Много от посетителите на студиото му са на мнение, че в него се получава звуков ефект на групово пеене - нещо, познато от атмосферата по стадионите. Скоро към проекта се присъединява вокалът Руди Тадай, който по-късно ще обикаля по турнета Европа и Америка под името Текс Роджърс. Винфрид Сцодрух, динозавър на гелзенкирхенската журналистика, все още се кълне: "Руди Тадай имаше такъв глас, че в сравнение с него Джони Кеш беше въздух под налягане." Звукозаписните условия са малко необичайни, често се работи през нощта, а през дните се реализират някои щури идеи. Резултатът е една психедилична футболна плоча, наречена "Коженото кълбо", и включваща песента за Дядо Причиковски. Фон дер Форст си спомня: "По време на записите направо се заливахме от смях. Песента за Дядо Причиковски обаче е първият рап в историята." От дълбините на звукозаписното студио речитативната песен се пренася на Глюкауф-Кампфбан. А от там - това са последните години, през които феновете на Шалке все още пътуват през неделите към Есен за футболните дербита - и на Хафенщрасе. Това кътче на Рурската област в миналото е имало много общи черти с Ливърпул - индустриалния и музикалния град на река Мърси, а Ханс фон дер Форст за нула време създава рурски вариант на бийтълската класика "She loves you", запят от десетки хиляди гърла в Гелзенкирхен.

"Песента не навлезе чак толкова лесно. Дядото тук е една идентификационна фигура, символизираща верността и обвързаността на феновете", обяснява Георг Шрепер, автор на книгата "История на РВ Есен". Едно изречение, което спокойно може да се употреби и относно Гелзенкирхен. Есенските запалянковци, в изблик на слепия си гняв през 1971 г., решават да преименуват старика: от Причиковски на Лушесковски, съобразно звученето на имената в индустриалната област Рур, населена с безброй славянски емигранти, чиито имена неизменно завършват на "-ски".

И все пак това си остава същата митологическа фигура, изобразена от Харди Хаусберг през 2007 г. в неговия пълнометражен филм "100 години РВ Есен". В него Ценоп Чакарян играе Дядо Лушесковски. Роденият в България актьор следва медицина във Виена през 1954 г. Когато той и неговите състуденти решават да гледат финала на световното първенство в Швейцария, те попадат при един градинар, който единствен от техните познати притежава телевизор. "Той нямаше никаква представа от футбол и прогнозира, че германците ще спечелят", спомня си Чакарян. "Тогава умряхме от смях, защото унгарците бяха непобедени от две години. Заложихме 3000 шилинга срещу неговата прогноза."


Мач за Купата срещу Байер Леверкузен на Хафенщрасе

"Без значение, какво ще ни дойде на главата, хората отиват да гледат футбол"

Както се досещате, басът е спечелен от градинаря, защото в Берн се развихря есенецът Хелмут Ран. От този ден Чакарян не може да си избие Есен от главата. В края на 60-те години той заминава за града, за да започне да практикува професията си там. Естествено, той отдава почит и на стадиона. Все още той разказва с блясък в очите: "Тук е имало много трудни периоди. Но без значение какво ще им дойде на главите, хората винаги отиват да гледат футбол, за тях това е едно истинско облекчение. Също като в Древния Рим, там народът също не е имал много, но винаги е отивал да гледа гладиаторските борби." Едно парченце от Древния Рим също лежи в Рурския регион - между Гелзенкирхен и Есен. И както в античния град, така и есенците и шалкарите, поради мъдростта на годините, отдават уважение на своите дядовци.

Чакарян все още е разпознаван като легендарния Дядо по есенските улици. Неговият "колега" от Гелзенкирхен вече не е между живите. За обложката на плочата "Винаги на Шалке" през 1969 г. фон дер Форст, Бойкенберг и Тадай избират един човек, спечелил си популярност на Глюкауф-Кампфбан: Паул Шварц е седял до игрището със своята брада и мустаци, а по време на своята младост сам е ритал топката и е работел в мините. Тримата музиканти осигуряват от близката кръчма една камбана, която феновете на Шалке през 30-те години са носели за мчаовете на своя отбор. Така Паул Шварц се превръща в инкарнация на рурския герой Дядо Причиковски. Той умира през 1983 г., но легендата запазва неговия образ.

Рефренът на песента се превръща в култов хит. Фон дер Форст, Бойкенберг, Тадай и журналистът Сцодрух седят в някогашната клубна кръчма до Глюкауф-Кампфбан, където Ернст Куцора се е наслаждавал на своите цигари до смъртта си през 1990 г. Всеки знае по някоя история за разказване за това как песента е променила живота му. Фон дер Форст веднъж разбира, че строители от рурския град Ботроп са я пели веднъж, докато са строели мост в Неапол. Руди Тадай, а.к.а. Текс Роджърс, по времето на своите световни турнета, веднъж пуска песента на едно караоке-парти на Хаваите. Дъхът му спира, когато на сцената излиза американец, знаещ текста на песента за Дядо Причиковски.

Споровете между есенците и шалкарите могат да продължат. Включително и за това кой е истинският дядо. Но песента за старика, който изоставя своята баба навръх златната годишнина от сватбата, за да гледа своя отбор на стадиона, има едно безспорно значение: тя истински описва хората от Рурската област. Есенците. И шалкарите.


Дядо Лушесковски

Супер материал на Деян, прочетох го с огромен интерес и кеф!

това е материалче на агенция МОЛ, супер е! понякога ми се струва излишно да пиша коментар под статия на Деян... ама да не си мисли, че не съм го прочел

С тухла и колан с шипове

За всички, които си мислят, че дербито на Рурската област е между Шалке 04 и Борусия Дортмунд. Не! Истинският двубой на региона е между Шалке 04 и Рот-Вайс Есен! Когато тези два отбора се срещат помежду си, въздухът гори, Двама фенове на Шалке и РВЕ споделят своите спомени.



Есенският отговорник за ултрасите Роланд Заускат (53 години) и неговият колега от Шалке Ролф Ройек (51) са били живи свидетели на експлозията от насилие по германските стадиони през 70-те години. Докато Заускат, роден само седмица след единствената титла на Германия, спечелена от Рот-Вайс Есен, и пробил си път на трибуните на есенския стадион с огромното си знаме, Ролф Ройек е един истински лидер. Той казва: "Когато отивахме с още десетима души по малка нужда, цялата трибуна си вадеше нощното гърне."



Ролф Ройек, как бяха пътуванията на феновете на Шалке 04 за гостуване на есенската Хафенщрасе през 70-те години?

Ройек: Истинска катастрофа, това си беше война! Дербитата срещу Борусия Дортмунд в сравнение с тези с Есен бяха приятелски мачове. А след скандала в бундеслигата с манипулираните срещи нещата излязоха от контрол.

Шалке започва да бъде наричан "FC Meineid" ("ФК Лъжесвидетелстване" - DeyanFCK).

Ройек: Бяхме принудени да слушаме тези неща в продължение на години. Но и преди това беше достатъчно зле. Спомням си едно гостуване през март 1971 г. 20:00 часа, електрическо осветление, някои от нас бяха оставили знамената и шаловете си вкъщи. Клаус Фишер вкара хет-трик и ние спечелихме с 3:1 - на път за влака ни нападнаха фенове на РВЕ и започнаха да ни замерят с тухли. Тогава дойдоха момчетата с дебелите ръце, удариха ни по някой и друг шамар и ни откраднаха шапките.

Заускат: За да присъстваш в нашия фенблок не е нужно да имаш само дебели ръце обаче. Нужно е и да си с шал, плетен на ръка и дъдлъг три метра...

Ройек: Два шала на лявата ръка, два - на дясната, един на врата.

Как изглеждаше класическият ултрас?

Заускат: Влиянието от рок музиката беше очевидно. Носеха се елечета, на които майките на феновете зашиваха различни пластмасови или платнени нашивки. Емблемата на отбора се рисуваше собственоръчно.

Ройек: А косите бяха дълги и рошави. Тогавашните момчета изглеждаша много диви.

Как се образуваха общностите на феновете?

Ройек: В Рурската област на футболните мачове ходеха синовете на миньорите. За нас просто нямаше нищо друго. Ако бях попитал баща ми дали мога да отида да гледам тенис, той щеше да ми отговори: "Синко, да не се дрогираш?"

Заускат: На трибуната всичко беше възможно, това изключително много ме въодушевяваше. Човек можеше да изпробва своите граници на поведение.

Може ли по някакъв начин да се обясни увеличаването на насилието по стадионите през онези години?

Ройек: Трудно е. През 60-те години още се замеряхме със снежни топки. Поколението след нас вече използваше железните пръти от знамената като бойно оръжие.

Заускат: Много обичани също бяха коланите с шипове. Още по време на мачовете с Шалке феновете се срещаха по трибуните и са налагаха здраво. Насилието беше удоволствие за почивката между полувремената. А полицията беше там, за да контролира пътния трафик.

През 1982 г. Адриан Малайка става първата жертва на насилието по стадионите, чийто живот е отнет...

Заускат: Това можеше да се случи много по-рано. Още една причина за това да започнем да обмисляме съвместни фенпроекти.

Ройек: Съвсем честно и въпреки всяка носталгия към 70-те години: Пожелавам си това време никога повече да не са повтаря.


Ролф Ройек



Роланд Заускат (вторият отляво) с фенове на РВЕ

Едно не мога да схвана, Есен е град със около 600 000 жители, имат цели 6млн бюджет както личи от статията и въпреки това отбора едвам крета, а стадиона им е на ниво средняк в А група. При все, че говорим за за град от топ 10 по население и стандарт на живот..

wolf написа:

Едно не мога да схвана, Есен е град със около 600 000 жители, имат цели 6млн бюджет както личи от статията и въпреки това отбора едвам крета, а стадиона им е на ниво средняк в А група. При все, че говорим за за град от топ 10 по население и стандарт на живот..

на хората там им е скучно...голям град и отбор, който има нулев шанс в близките 5 години да помирише голям футбол

Друго имах предвид - Дрезден построи 32 000 стадион за 45млн евро макар, че състоянието им надали е много по-добро въпреки, че шансовете им за голям футбол са една идея по-добри. Дюселдорф се сдоби с 55 000 стадион който така и не прие домакинство от СП 2006 макар, че струва баснословните 240млн евро. И това за отбор от 3та/4та дивизия по онова време. Къде тогава е грешката на обществото във Есен?

wolf написа:

Друго имах предвид - Дрезден построи 32 000 стадион за 45млн евро макар, че състоянието им надали е много по-добро въпреки, че шансовете им за голям футбол са една идея по-добри. Дюселдорф се сдоби с 55 000 стадион който така и не прие домакинство от СП 2006 макар, че струва баснословните 240млн евро. И това за отбор от 3та/4та дивизия по онова време. Къде тогава е грешката на обществото във Есен?

Дюселдорф е столица на Северен Рейн-Вестфалия и е културен център на Западна Германия. Стадионът е мултифункционална арена с подвижен покрив, който приема концерти и спортни събития от най-висок ранг - свирили са Пинк Флойд, Ю Ту и т.н. Тази година финалите на Евровизия ще бъдат именно на стадиона в Дюселдорф и той, както винаги ще е пълен. Така че 55-хиляден стадион за град като Дюселдорф не само е обясним, но и просто задължителен.

Стадионът в Есен е собственост на градската управа, която в момента не може да инвестира стотици милиони евро в строителството на нов стадион. Областта Рур през 2010 г. беше културна столица на Европа, а Есен беше приел най-много събития. Централната гара в града беше ремонтирана основно, което също глътна доста средства. Убеден съм обаче, че скоро ще се намери някакво решение. Есен не е някакъв помпозен град, както Дюселдорф, а предимно индустриален център, който постепенно запада.

Мисля, че биха се намерили едни 15-20 млн евро за реновация на стадиона, защото вярвам ще се съгласиш че това е неприемливо за клуб с такава история http://www.deutsches-architektur-forum.de/forum/showthread.php?t=5435

wolf написа:

Мисля, че биха се намерили едни 15-20 млн евро за реновация на стадиона, защото вярвам ще се съгласиш че това е неприемливо за клуб с такава история

15-20 милиона са доста пари. Как да се намерят, при положение, че есенските отбори играят в 5 лига? Кой би инвестирал в нещо, което няма възвръщаемост? Доколкото знам, самата конструкция на стадиона е нестабилна, което изключва реконструкция, а е нужно събаряне и нов строеж...

Допълнителна молба: Възможно ли е да намалиш резолюцията на снимката, понеже материалът по-горе става неудобен за четене?

Между другото - може ли някой да направи едно резюме на плана за реконструкция от линка от предния ми пост, че немския ми леко куца

wolf написа:

Между другото - може ли някой да направи едно резюме на плана за реконструкция от линка от предния ми пост, че немския ми леко куца

Im Falle eines möglichen Stadionneubaus hat sich RWE auf die Fahnen geschrieben, das Fan- und Gäste freundlichste Stadion in Deutschland zu errichten. Am Ende soll ein 32.000 Zuschauer-Stadion mit Ober- und Unterrang stehen, wobei letzterer ausschließlich Stehplätze beherbergen wird. Insgesamt sind 18.000 Sitz- und 14.000 Stehplätze vorgesehen. Die Bauzeit beträgt 18 bis 21 Monate.
Das Gesamtinvestitionsvolumen wird auf rund 35 Millionen Euro taxiert.

Ами то това е писано през 2006 г., а 5 години след това нещата са още по-зле. Приемам го като мокър сън на някой ултрас.

Проектът е за стадион с трибуни на две нива, с 18 000 седалки и места за 14 000 правостоящи зрители. Строителни работи между 18-21 месеца. Необходима инвестиция от 35 милиона евро (вижда ми се доста малко).

Не мисля, че ще стане в близко бъдеще.

Въпроса е, че явно е обсъждано в миналото дори и само като опция. Явно финансите много куцат, а през 2006та RWE беше във 2ра Бундеслига и явно оттам са дошли надеждите за нов стадион. А Дрезден макар, че не им се вижда края на мъките и въпреки, че са източногермански отбор си дигнаха новия стадин.. Липса на инициатива плюс финанси = пълна разруха. Наистина и в А група не са чак толкова зле стадионите